Попадна ми класация, в която изд. "Колибри" определя 20-те най-добри романа, които те са издавали. Един от тях беше на Харлан Коубън - "Гората". Заинтригувах се от описанието и си го взех. Все още обаче не съм го започнал. Оказа се, че първата ми среща с Харлан Коубън ще бъде с романа му "Клопка". Защо не? И зачетох...
Последните 40 страници са просто великолепни! Интригуващи, изненадващи и изпипани. Успяват да преобърнат историята и версиите с главата надолу. И това на няколко пъти. Абсолютно непредвидими, за което съм длъжен да поздравя автора. Мисля, че общо взето те осмислиха поне донякъде четенето на този роман. Началото обаче е просто кошмарно...
Наивно, скучно и повърхностно. Плоски образи и клиширани диалози. Можех да се побъркам, ако още веднъж някой попиташе събеседника си "разбираш ли". Толкова се изнервих, че по едно време ми идеше да затръшна страниците и да се откажа. Нямам нужда десет пъти да ми се повтори едно и също (при това със същите думи), за да разбера, че напрежението се натрупва и нещо ще се случи. В главата ми се въртеше: "Мистър Коубън, зарежете глупостите и давайте по същество!" Основните действащи лица са една шепа. И ако мислите, че малкият им брой се е отразил в дълбочината на развитието им - лъжете се. Тук персонажите се водят от един основен принцип - "клюките винаги се превръщат в житейски факти". Чуваш нещо за някого и го приемаш на 100%. Казват за някого, че е виновен - няма нужда от доказателства! Приемаме го. Безумно! Наистина ли всички хора са толкова наивни? В сюжета нееднократно се загатва, че има постановка. Но сме принудени да изтърпим лековерността на всички замесени, преди да започне да се разплита случаят. Диалозите са толкова банални, че дори "изсмукани от пръстите" звучи малко щедро като определение. Отива нашата мацка, репортерката, да говори с някого. Той й казва: "Разкарай се, нищо няма да ти кажа!" и само 3 реда по-надолу й споделя нещо ключово за действието. И това десетки пъти! Ужас... Освен това се забелязват някакви пропагандни идеи от страна на автора - за забраните към децата, алкохола, наркотиците и пр. - но неговата позиция не е ясно изразена и тези важни внушения спират да те занимават. И историята губи тежест. Остават събития, които могат да се разкажат и в наполовина по-малко страници; многословието е излишно.
Ченгетата са супер захлупени, не виждат очевидни неща, правят един куп грешни заключения и тогава на помощ се притичва Уенди. Журналистката, която успя искрено да ме подразни. За да може да изпъкне тя, всички останали са лишени от ясна мисъл. Самоцелно и несполучливо според мен. А на всичко отгоре е представена като абсолютен лаик в социалните комуникации. Известен и успешен репортер/журналист, който се учудва, че в интернет има полезна информация и гледа опулено докато синът й показва основни функции във Фейсбук?!? Сериозно ли ни пробутва такъв образ, питах се аз? И тази жена е най-съобразителната от всички в този град? Благодаря, но не ти вярвам.
Уф, мога да продължа още дълго, понеже се афектирах. Наистина мога. Но няма смисъл. Истината е, че се чувствам обиден като читател, на когото са пробутали нещо скалъпено и недообмислено, само за да "блесне" добрият финал. Не съм доволен.
И да добавя: рекорден брой правописни и печатни грешки, с които не бях свикнал в книги на Colibri...
No comments:
Post a Comment