Емоционален атентат

70 години живот, а само 1 седмица екстаз...

 

За Амели Нотомб мога да говоря в два основни аспекта. Единият е читателски. Всяка година около декември месец белгийката издава нова книга, която бива чакана от куп читатели в цяла Европа. У нас се издават 2-3 на година - изостанали сме и има да наваксваме. "Атентат" е четвъртата, която аз прочитам в рамките на 12 месеца (след "Козметика на врага", "Кралска воля" и "Зимно пътуване") и сякаш вече стилово започва да ми дотяга. Научих й хватките и изразните средства, а фабулата е все така предвидимо непредвидима. Тук обаче се намесва вторият аспект - житейският. За пореден път мислите ми не спряха да бушуват дълго след последната страница, защото открих себе си в част от историята. И се провокирах да помисля по теми, които не са лесни за преглъщане. Направих го и съм доволен. Действа пречистващо.

Сюжетът ще предам в едно изречение - за повече задната корица върши перфектна работа. Квазимодо (който се заблуждава, че е приел себе си) среща Етел - прелестно красива актриса, впива се в нея и хищнически се стреми да я обсеби. Толкоз. Краят е жесток, но по нотомбовски - трудно може да те разочарова.

"Атентат" ми напомня сборник с есета. Есе за омразата към красотата; есе за привличането от грозотата; друго - за мазохизма в рутинните задължения на хората. Зачекната е дори порнографията в живота и преситата на човешките очи и уши. Разказани от личност, която има какво да сподели по тези въпроси. Но преди всичко това е една история за любовта, погледната от аутсайдерския ъгъл на обречеността. 

Понякога любовта може да съществува единствено ако не се говори за нея. В мига, в който се заяви и характеризира, всичко магично изчезва. Илюзията, която си хранел толкова дълго - че въпросният някой може някога да бъде с теб, бива разпердушинена. Крехкият кристал, от който е направена, с трясък се пръска на хиляди частички. Назоваването превръща усещанията в нещо материално и по този начин ги обезличава. Няма нищо по-материално от думите. За това нека не се говори за невъзможната любов, нека не се търсят доказателства за нея. Да изискаш любов е винаги разрушително събитие. След него нищо не може да остане същото. По тази причина нерядко сме изправени пред сложен избор - магията на илюзорното или суровостта на реалното. Ваш избор. Аз лично предпочитам да оставя "доказването" за математиката и другите точни науки. Несигурността ме гъделичка по-силно, по-привлекателна ми е. Защото е възможна.

Става ясно, ще чета и други романи на Амели Нотомб. Поне докато успява да ме провокира и да ме хвърля в размисли, които грижливо съм отбягвал.