Имало едно време една група селски животни. Те дълги години служили вярно на злия тиранин - човека. Той обаче продължавал да се държи зле с тях - тормозил ги, хранел ги недостатъчно. Страхували се от него. Не щеш ли, един ден те решили да кажат "Стига!", събрали смелост, вдигнали се на бунт и го пропъдили. Ах, каква радост настъпила! Невиждано щастие - да работиш за себе си и сам да си си господар...
Една приказка, оцветена с розово начало, но потъмняваща с всяка следваща страница. И в "Животинската ферма" Джордж Оруел е избрал темата, която най-болезнено го вълнува - (не)възможната свобода и всички отрови, които болезнено изгарят живота й. Авторът с тъга споделя разочарованието си от човешките общества. Водени от страх, слабост и несигурност, единственото, което правят хората, е да заменят диктаторите с тирани и тираните с диктатори. Сменят се личностите, но не и положението - бедните и неграмотните се трудят до изнемога, по-съобразителните експлоатират слабостта им и се угояват. Трупат авторитет, сила и придобивки. И това неуморно се повтаря - от един политически строй към друг, от една система на управление към друга...
Джордж Оруел поставя животните в ситуация, типична за хората. С този наш поглед отстрани ясно виждаме това, което може би пропускаме, когато сме "вътре в нещата" - безсилието и навика да повтаряме едни и същи грешки. Историята е кратка, но ужасно силна като въздействие. Простичка, неумолима, жестока. А последната сцена е една от най-вълнуващите, които съм чел.
No comments:
Post a Comment