Етгар Керет успя да остави много противоречиво усещане у мен. Изключително ме впечатли умението му да не многослови. Неговите разкази в "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог" са просто миг от ежедневието, прелетяла мисъл през ума на писателя, внезапна хрумка на въображението му.
Страхотно е това, което е успял да направи - сграбчил е тези мимолетни летящи идеи. След това е успял да ги замрази - съвсем за кратко, докато ги продължи във фантазията си. А после ги е пуснал да отлетят, сякаш никога не са били. Тези истории не подлежат на категоризиране. Не са особени близки и с логиката. Определено не са оптимистични. Не знам дали стават за преразказване. Не съм пробвал, но мисля, че всяка дума в тях е важна за същността им и ако пропуснеш нещо, то само ще окарикатури разказа. За това трябва да се четат.
Направих го, но след като обърнах последната страница, нещо тягостно се настани в мен. Усещане за тъга, за изчезнала лекота, за хората, които имат стотици причини, за да откачат. За преследване на мечти, които не е задължително да се сбъднат. За смъртта като търсене на спасение, разнообразие или решение. Всичко това не е лошо. Постепенно осъзнавам, че литературата не е създадена да носи само усмивки, рози и любов. Основното в нейния кодекс трябва да бъде честността. Откровеното отношение към читателя и крайността в това, което е важно да бъде споделено. Няма нужда от изкуствено подслаждане на историята. Така можеш само да я развалиш. Солта е хубава. Вярно, ако попадне върху разранена кожа, може да ти причини болезнено изживяване, но... Все пак твое е задължението да внимаваш.
Сам взимаш солницата в ръка, нали?
No comments:
Post a Comment