Tuesday 12 March 2013

С кого ще пируват враните?



     Доста време мина. Не, не мислете, че и аз ще тръгна да говоря за безкрайното чакане между четвърти и пети том. Моята история си следва своя хронология, която върви малко по-назад, но си се развива съвсем пълноценно, уверявам ви. В рамките на година и половина успях да започна поредица, към която не съм вярвал, че някога ще проявя интерес, да хлътна до ушите от самото начало и да погълна четирите тома със скорост, която на мен си ми харесва.

       И стигнах до един своеобразен кръстопът. Какво се случи до сега?

    Всичко започна със своеобразна игра на зарове. В "Игра на тронове" се потопих в един безкрайно примамлив, колоритен и детайлно описан свят. Симпатиите ми веднага бяха спечелени от многолюдния род Старк (който с течение на времето ставаше все по-немноголюден...), запознах се и с куп други герои - злобни, лицемерни, храбри, безразсъдни, смъртни... Смъртни. Още тук разбрах, че Дж. Р.Р. Мартин изобщо не си поплюва и че трябва постоянно да си нащрек и да трепериш за любимците си. Защото всяка глава, която четеш за тях, може да им е последна. Както се казва, в последната глава може тяхната да се търкулне в прахта и враните с благодарност да запируват с нея.

    След този уж уводен том, директно се спуснахме в "Сблъсък на крале". Засвистяха мечове, отрови взеха да се леят, предателства наситиха действието. Короната и тронът са апетитни, спор няма, и много свидни жертви ще бъдат дадени. Но да не звучим излишно възрожденски, а да си припомним и помитащия трети том.

    Любимият ми до момента! "Вихър от мечове" ме зариби за винаги. Велика книга с още по-шокиращи развръзки, пролени сълзи и в края едно усещане, че май не всички са толкова смъртни, колкото изглеждат... След този том си дадох почти една година почивка, за да мога вътрешно да се насладя на всичко, което прочетох в тези хиляда страници.

    Но беше ясно, че рано или късно искрата пак ще пламне и поредицата ще ме обсеби с още по-голяма сила. И това се случи.


    В "Пир за врани" основният звук, който се чува, е плясъкът на крила. Но не огромни като корабни платна и носещи огън и разруха след себе си, а черни, хищни и грозно грачещи. Пътищата са осеяни с гниещи кости, в реките плуват подути трупове, а по дърветата тела се люшкат като узрели плодове. Само дето не тупват на земята, а неспирно танцуват, водени от настроението на вятъра. Истински рай за тези птици. И изглежда, че пирът им няма да приключи скоро.
    
     Мрачна книга. И като време (почти постоянни мъгли, дъждове, смразяващ костите вятър и много кал), и като настроение (погребения, плач и страх е сковал всички кралства). Грозните стават все по-грозни, живите- все по-слепи, а мъртвите - все по-живи. Не всички, разбира се, но някои от развръзките в този том наистина сериозно ме накараха да настръхна. Предстои да опознаете пясъчните змии от Дорн, както и да проследите съдбоносните събития, които ще се разиграят на Железните острови. И всичко съвсем скоро ще избухне отново с пълна и изпепеляваща мощ. Но не и в този том....
    
    По-голямата част от романа ми се стори скучновата, а всичко свърши наникъде... За първи път Мартин оставя толкова много неизвестни в края на дадена книга. Ако целта му е била читателят веднага да се хвърли върху том пети, с мен май успя... Във всяка една история остана нещо неизказано, което не може да спре да те човърка: "Истина ли е това? Свърши ли всичко? Нима за последен път я видяхме? А него? А този нали уж беше..." И още въпроси, въпроси, въпроси... Наистина не ми се мисли какво им е било на феновете - десетина години очакване... 

    Така. Написах си домашното. Сега спокойно мога да се отдам на забава и танци. Чудесна идея! Може би... "Танц с дракони"?

No comments:

Post a Comment