Вината (не е) в нашите звезди

   Докато четеше, започнах да се влюбвам така,
както потъваш в сън: 

първо постепенно, а после изведнъж.

   Не искам да осквернявам "Вината в нашите звезди" с прекалено дълъг анализ. Краткият текст на задната корица дава достатъчно яснота как ще се развие историята. Не искам и да остроумнича върху стила на автора, богатството и жизнеността на езика му и пр., и пр. Държа обаче да споделя следното - наистина нямам спомен някоя книга да ме е развълнувала по толкова силен и неудържим начин. Към края сълзите ми се стичаха сами и не можех да ги спра (да, да, сигурно съм ревльо...) Тези сълзи обаче ми носеха радост, топлина и изключителна обичливост.

    Дадох си сметка, че обичам живота ужасно силно. И въпреки че смъртта е неговата по-малка и лоша сестра, вероятно в този момент бих прегърнал и нея, ако се появи. Става ми тъжно, че една толкова простичка и ясна истина се е превърнала в такова огромно клише - това, което има значение, е сега. Тук. В момента. Не плановете, не амбициите, не ламтенето. Тук и сега.

   И все пак - Джон Грийн пише разкошно. С такава лекота, сякаш думите му се леят директно от мисълта и сърцето му. Влюбих се в Хейзъл и Огъстъс. Каква прекрасна любовна история! Изключителна история за приятелство, истинско общуване и споделяне. Две хлапета, които по такъв начин са се нагодили към безнадеждните си заболявания (да - рак), че неусетно те  надъхват да бъдеш по-силен. Да не придаваш прекалена драматичност и важност на незначителни събития. Да се радваш. Да се усмихваш. Да обичаш. 

    "Вината в нашите звезди" навярно никога няма да се превърне в класика. Сигурно няма и  да се изучава в училище. За мен обаче винаги ще е книга, която всички, които са били или в момента са млади (или просто живи), трябва да прочетат. Но - "трябва" не по задължение, а защото заслужават да се докоснат до нещо толкова емоционално, красиво и силно. Защото е грехота да се пропускат толкова добре написани истории. Книга, която сърцето ми обикна. А аз му вярвам.