След погрома, който Хенрик "HP" Петершон успява да нанесе над Играта в първата книга, сюжетът ни отвежда няколко месеца напред. Хенрик успешно маскира следите си и успява да напусне Швеция, покривайки се в далечен Дубай. Но явно е забравил да остави у дома вродения си карък, защото съвсем скоро събитията се объркват по толкова безнадежден начин, че ни кара да се замислим с какво този мъж е заслужил подобна карма. Обвинен в убийство, с мозък, обсебен от гигантски нарастваща параноя, HP е принуден да се върне в родината си и да се бори за живота си. Нещо, в което вече се убедихме, той е особено талантлив.
Андерш де ла Моте решава да задълбае още по-дълбоко в онлайн тайните - тема, към която изпитва най-силно влечение. Струва ми се обаче, че в стремежа си да звучи възможно най-достоверно и изчерпателно, сам се вкарва в опасността да изгуби интереса на читателите. Този път ни въвежда в света на интернет практики, за които малцина са чували, но със сигурност съществуват.
Показва ни какво всъщност представляват онлайн троловете - фалшиви самоличности на блогъри, умеещи да манипулират хода на всяка една дискусия и незабележимо да формират желано мнение в съзнанието на онлайн юзърите. Властта им е огромна, защото при нужда те могат да отвлекат вниманието от дадена гореща тема, създавайки мощен онлайн шум в съвсем друга посока. Способности, към които множество световни компании често прибягват. Хенрик осъзнава, че това е могъща сила, умело прикрита и оценява на милиарди долари. И някъде там, в епицентъра на събитията, се показват пипалата на Играта, която съвсем не е изчезнала.
Според мен шведският автор е можел да развие тази тема много по-концентрирано и сбито, защото от прекалено голямото задълбочаване в случая страда действието. Сюжетът e по-насечен, отколкото беше в "Играта", и в един момент това започва да дразни. Продължава редуването на глави, в центъра на които са Хенрик и сестра му Ребека, но някои от тях са просто излишни. Аз лично се издразних на десетките откъси, в края на които Ребека излиза от някъде и "не видя как колата потегли след нея" или "стори й се, че там има някой", или "усети нещо, но какво беше то?"
Разбирам, че този похват цели да покачи напрежението, но липсата на градация и развиване на тези моменти не е от полза на книгата. Все едно Андерш де ла Моте е искал да бъде на сто процента сигурен, че всеки ще разбере как двамата ни герои са преследвани на всяка крачка. Това обаче е нещо, което всеки читател е разбрал след първите 30 страници и всяко следващо повторение ми изглежда като откровено подценяване към четящия. Отделно самият финал изглежда напълно неоправдан и сякаш създаден заради самата изненада.
Струва ми се, че съвсем малко трябва да се съкрати или бъде променено, за да бъде историята наистина на добро ниво. Хубавото е, че предстои да излезе заключителната книга от трилогията, в която се надявам всичко да е по-елегантно оформено, а поредицата да получи достоен и майсторски завършек.
No comments:
Post a Comment