Никоя книга не заслужава да се говори толкова масово за нея! И наблягам на думата "масово". Да става тема на десетки постове и стотици коментари (да не кажа хиляди) в рамките на една седмица. Да се публикуват безброй снимки на корицата. Да се препоръчва всеки ден по няколко пъти от различни хора. На автопилот. Да стане "модерно", че си си купил "Границата" на Робърт МакКамън.
Знам, че звучи нелогично. "Нали идеята е книгата да се рекламира, да се продава, да стига до много хора?" Да, това е вярно. Но всичко трябва да се прави с мярка. И вкус. И изобщо не обвинявам издателството, защото DejaBook очевидно сa си свършили прекрасно работата, представяйки на читателите една чудесно оформена книга на страхотен писател. Недоволствам срещу модата в четенето. Онзи момент, в който ти се струва, че ако се отъждествиш с нещо популярно, ще вдигнеш и собствената си значимост.
Моля да бъда разбран правилно. Тези ми мисли не засягат достойнствата на книгата. Изобщо не става дума за това. Говоря, че една такава масова истерия, каквато се осъществи във фейсбук групата "Какво четеш...", може да породи много повече негативи, отколкото позитиви. В стремежа си да изпъкнат хората започват да ровят, хейтят, изкарват всички дребни грешчици наяве и накрая книгата остава оголена, охулена, одумана и без всякаква възможност да се защити.
Винаги ме е отблъсквала такава масовост и в 95% от случаите се постига точно обратния ефект. Вместо да бъда привлечен от продукта, аз бягам далеч от него и изчаквам целият шум да мине. Така успявам да запазя собствената си обективност. Радвам се, че навремето станах Хари Потър фен преди да се прочуе у нас. Но това съм си аз. Все пак поради същата причина не съм гледал "Междузвездни войни", застреляйте ме с пушка.
Хора, вярвам, че книгите имат право да живеят и съществуват спокойно, уютно разположени на рафтовете. Да се говори прехласнато за тях СЛЕД като са прочетени. Да не биват показвани като панаирджийски атракции. Да добият популярност по естествен път - от уста на уста. От читател на читател. Дори и да отнеме повече време. Не съм сигурен колко от чeтящите биха споделили тази ми нервност, но подобна истерия мен може да ме докара до лудост. Това поведение ми се струва повече от неадекватно, особено когато едва ли 10% от публикувалите предварително снимка, споделят впечатление след като са прочели книгата.
Аз не съм публикувал снимка, но ще споделя мнение.
Споменаването на "Междузвездни войни" не беше съвсем случайно. Все пак се отплеснах много и е хубаво да премина по същество преди да съм отегчил до смърт читателите. Въпреки че не съм запознат с поредицата на Джордж Лукас, дори аз съм наясно с мащабите на въображението и с магичността, обвила тези шест (съвсем скоро - седем) филма. Това е една от най-ценните дарби, на които може да се надява един творец. Да успее да грабне един несъществуващ свят и в рамките на няколко часа да му придаде толкова плътност, че той да оживее пред очите ни.
Робърт МакКамън не просто постига това, но и го прави с финес и без видимо усилие. От няколко години обожавам постапокалиптичния жанр и може би това е темата, която най-силно ме вълнува (честно, все не мога да си обясня защо е така). "Границата" ми пасна перфектно и задържа интереса ми през абсолютно цялото време. Нямаше пълнеж, нямаше излишни подробности.
Дори описаните по-дълги битки се развиват с такъв мащаб, че неизменно по едно време се чувстваш като в окоп. Навсякъде гърми, трещи, блясват светкавици, пламва огън, разкъсват се тела. В един момент се губиш в детайлите и осъзнаваш, че много рядко в една война има само победители или само победени.
Войната е смърт, разрушение и изгубени близки.
Войната свършва не когато е изстрелян последният куршум, а когато изгубиш жажда за живот. Когато съзнанието ти се претовари от цялата мъка, на която си станал свидетел, и решаваш, че не можеш повече. Че заслужаваш малко покой.
Героите в "Границата" на Робърт МакКамън са една шепа. Скрити зад стените на комплекса "Пантър Ридж", те са се вкопчили помежду си, защото знаят, че ако останат сами дори за кратко, ще изубят умовете си. Не можем да ги обвиняваме. Мащабите на това, което се случва със света, са необхватни. Прекрасната ни уютна планета се е превърнала в арена на битки между горгони и мъгляви. Няма да навлизам в подробности за тях, в книгата са описани достатъчно живо и достоверно.
Важното е, че този път ние дори не участваме в тази битка. Толкова сме назад в еволюционно и технологично отношение, че за извънземните нашественици ние сме просто досадни насекоми, които по никакъв начин не могат да повлияят на събитията. Нашата Земя е граница между териториите, в които те воюват от хилядолетия и за първи път решават да прехвърлят жестоките събития отвъд тази линия. Резултатът са безмилостни боеве, носещи след себе си опустошение и стопяващи са надежди. Човечеството е само на крачка да бъде заличено докрай.
Момчето Итън, пасторът Джеферсън Джерико, Джей Ди, Оливия, Хана и още няколко оцеляващи отказват да се предадат и се вкопчват в илюзорния шанс да се сложи край на този ужас. Някои от тях ще преосмислят ценностите си, други ще открият случайно храбростта в душите си. Не всички ще стигнат до финалната права, а това, което ги очаква там, е чудесно измислено и описано от Робърт МакКамън.
Не мога да спра асоциациите със сериала Falling Skies ("Падащи небеса") на телевизия TNT и продуцент Стивън Спилбърг. Особено с първия му сезон, който ме впечатли толкова силно, та чак ме изуми. Тези от вас, които са го гледали, знаят колко голям комплимент е това. Поне така ми се струва. За първи път телевизионна продукция беше успяла да създаде достоверна фантастична история, на която да вярвам на сто процента. Човешките отношения бяха искрени, без клишета, не се случваха някакви геройства, хората основно се проваляха, но не спираха да се опитват да окажат съпротива.
Тази простота и логичност на събитията е качество, което личи и при Робърт МакКамън. Способността да избегнеш изкушението да създаваш поредните супергерои, които намират неподозирани сили в себе си и спасяват света. Не, в "Границата" единствените неподозирани сили, която съществуват, са вярата в човечеството и страстта към живота. Книга, която носи и напрежение, и оптимизъм, и поводи за тъжни размисли. Разказана по безупречен майсторски начин и заслужаваща много читатели. И все пак - хубава си ни е планетата.
Ясно ми е, че към Джефри Юдженидис трябва да се подхожда с внимание. "Брачната фабула" ме потресе толкова силно и искрено, че мигновено си спечели обичта ми. Дълго-дълго мислех за тази книга и говорих за нея на приятели. С времето емоцията отшумя, но историята на Маделин и Митчъл си е все там - в емоционалната ми памет.
Тогава бях много развълнуван, защото в библиотеката имах цели две книги на Юдженидис, които не бях чел. Едната все още не съм започвал ("Мидълсекс"), но на "Непорочните самоубийства" станах свидетел още през лятото.
Бързата сметка показва, че са минали три месеца, в които така и не се реших да споделя впечатленията си. Това е нетипично за мен. Обикновено ми е нужно не повече от седмица, две в изключителни случаи, за да излея мислите си. Този път не стана така. Сякаш все още се опитвам с пределно внимание да подходя към тази далеч по-тънка, но все така разтърсваща книга. За несигурността ми говори и този дълъг увод, за който се извинявам.
Няма как история за пет сестри, решили да сложат край на животите си, да не е потресаваща. Дори най-беглият опит да си представиш как се чувстват родителите през всичките тези години, в които децата им дебнат удобния момент да се отровят, да пъхнат глава в газовата фурна, да скочат от прозореца и какво ли още не, завършва със стягащи сърцето картини. Майката и бащата, в един момент напълно обеззверели и изгубили сили да се борят. Крачещи като сомнамбули, гаснещи, слабеещи и забравили какво е радост.
Почти чувам обвиненията, които те сипят безмилостно - към себе си, помежду си, към връстниците на дъщерите си. Но основно към себе си. Обвинения, че не са се справили. Че не са успели да осигурят среда и атмосфера, в която желанието за живот да кипи. Че в неопределен момент са загубили връзката с децата си и са се отчуждили чудовищно от тях. Че от ден на ден къщата, в която живеят, е започнала да носи духа на затвор, вместо на уютна семейна крепост.
Тези момичета имат едно простичко наглед желание. Да чувстват свободата и да имат шанс да бъдат различни, индивидуални. Да не бъдат тласкани към стереотипи, към отличните образци от училище или квартала. Да имат своята миниатюрна искрица идентичност, около която да градят собствената си самоувереност. Тези искрици обаче блещукат прекалено кратко, залети от потопа на неспирните очаквания към тях. Очаквания, подети от собствените им родители и раздути от общността, чиито членове са те.
Джефри Юдженидис не хвърля цялата вина върху родителите, не. Освен това "Непорочните самоубийства" не е книга за лошо възпитани деца или тиранични родители. Напротив. И двете страни в тези отношения полагат огромни усилия да се разберат, да приемат гледната точка на другия, да не настояват прекалено. Обаче както често става в живота, колкото повече се стремиш да пазиш тишина, толкова повече се увеличава шанса част от паркета да изскърца или да събориш невидим допреди малко предмет.
Така е и тук. Прекаленото внимание и загриженост поставят началото на една кошмарна, но предизвестена трагична поредица от инциденти.
Изумен съм от начина, по който Юдженидис е успял да разкаже по така красив начин нещо толкова тъжно. Някакси всичко битово е успяло да се изпари и са останали само тъгата, чувствата, неразбирането и обречените стремежи. Убеден съм, че преводът на Невена Дишлиева-Кръстева със сигурност е помогнал за това усещане. "Брачната фабула" също беше преведена от нея и започвам да си мисля, че тази жена е успяла да изгради почти вълшебна емоционална връзка с родения в Щатите, но с гръцки и ирландски корени писател. Прекрасна и лична работа, за която за пореден път искам да й благодаря!
Джефри Юдженидис е писател, когото харесвам изключително много. Всеки път успява да разкаже историите си с изразни средства, които най-силно ми допадат. Чисто, стилно, внимателно. Грижливо към героите и с любов към разказа, а и към читателя. "Непорочните самоубийства" няма почти нищо общо с "Брачната фабула", което ме впечатли още по-силно. Това е емоционална книга, която се чете лъжливо леко, а същевременно неусетно трупа в теб въпроси, емоции и емпатия.
Бях свикнал да се впечатлявам от фантазията на Етгар Керет. С голямо удоволствие и захлас изчетох всичките му сборници, издадени в поредицата "Кратки разкази завинаги" на "Жанет 45" до този момент. Най-ценен за мен бе фактът, че се различава един от друг. Уж всеки е приютил цял куп шантави и забавни истории, но общият дух е различен. За това преди да подходя към "Седем добри години" традиционно се чудех с какво ще бъда изненадан. С искреността. Така се оказа.
Керет е зарязал небивалиците и е споделил с читателите събрани разкази (наречени в сборника дори "фейлетони"), обхващащи годините между раждането на сина му и смъртта на баща му. Седем години, в които общата нишка си стои, но мислите на героите са различни - променят се, стават по-предпазливи или просто по-тъжни. Звучат ведро или неочаквано тежко.
Израелският писател е успял да погледне наглед битови ситуации от живота си под толкова необичаен ъгъл, че те за миг зазвучават на фона на приказна мелодия. Понякога оставаш с чувството, че четеш притча или нечия измислица. Тогава ти става приятно да видиш как всяка простичка случка може да бъде възприета като изключителен момент, заслужаващ да се говори за него.
Дори скучните и дълги самолетни пътувания, неизбежна част от живота на Етгар Керет, са получили необходимото внимание, за да се превърнат в романтични носталгични мигове. Вълшебен разказвач е.
Убеден съм, че е много трудно да се пише толкова лично с такава лекота. Това говори за голямо доверие и желанието на един човек да бъде споделен и разбран. Да предизвика размисли и съчувствие. Всъщност не толкова съчувствие, колкото топлота от читателя към един мъж и неговото семейство. Обикновени хора, опитващи да не живеят в прекален страх и стрес, а да ценят всеки миг, изживян с най-близките. Хора, обичащи живота - достатъчно, за да не бъдат алчни и да се радват на всичко, което имат.
Накрая ще вмъкна, че не всички разкази в сборника са тъжни. Дори напротив - "Физическо възпитание" е една от най-добрите комични истории, които съм чел напоследък. Прочетох я два пъти, единият дори на глас, за да разведря ядосан приятел. Е, не ми се получи особено, но това е още едно доказателство, че магията в повечето случаи е вплетена между редовете и когато бъде произнесена на глас, се губи в околните шумове край нас.
Не знам дали съм ви разказвал за страха си от точните науки. Сещате се - онези науки, които в училище са изпъстрени с толкова много цифри и формули, че изглеждат измислени единствено за изтезание. Хиляди пъти съм негодувал как "от това няма никакъв смисъл", "никъде в живота няма да ти трябват", "човешкият мозък не е пригоден да извлича полза от тях" (да, и такива изказвания съм имал) и т.н. Е, колкото и голяма да е неохотата, с която трябва да го призная, не съм бил прав. Без тези науки нямаш никакъв шанс да видиш Марс.
Да, точно така - мистериозната червена планета, която от много години сме обвинили в доставка на странно изглеждащи (зелени по възможност) човечета, лягащи и ставащи с мечтата да ни унищожат. Марк Уотни, нашият герой в "Марсианецът" на Анди Уеър, явно е бил умно дете и е залягал над учебниците. Това му е донесло две неща - изумителния шанс да бъде част от екипажа на космическата експедиция "Арес 3" и още по-изумителния шанс да се убеди от първа ръка, че въпросните човечета не съществуват.
Да, Марк Уотни е на Марс и е напълно сам. И това няма да бъде просто кратка ваканция.
"Марсианецът" за мен е велика книга и дори цялото ми, натрупано през годините, невежество не може да заличи това. Страхотна история, която е написана по толкова изключителен и достоверен начин, че звучи с тежеста на документална творба. На сто места се спирах и си мислех, че това не може да е просто авторова измислица. Че няма как Анди Уеър да описва с такива защеметяващи технически подробности поведението на един човек на Марс. Изумително е! Това огромно въображение ти действа по два начина. Изпълва те с безусловна възхита и посява в теб зрънце завист към един голям талант.
Книгата започва с ден 6 от мисията на Марс. Експедицията е протекла гладко, докато една пясъчна буря не налага нейното незабавно прекратяване. Астронавтите правят всичко възможно да се изнесат, преди да е прекалено късно, но въпреки усилията им, те губят Марк. Летяща отломка е пробила скафандъра му, жизнените му системи спират да отчитат, губят визуална и компютърна връзка с него. За да не загинат всички, търсейки трупа му, петимата астронавти отлитат.
Само че трупът не е труп. Марк оцелява по чудо и е изправен пред немислима задача - да оцелее почти две години с храна, вода и въздух за два месеца... Предполагам, че това ви звучи като ситуация, която може да предизвика единствено отчаяние и обеззверяване. Нищо подобно! Марк Уотни се хвърля с такъв оптимизъм да колонизира Марс и да обърне залозите в своя полза, че няма как да спреш да му симпатизираш до последния момент.
По-голямата част от "Марсианецът" е представена под формата на дневник на нашия оцелял. В останалите моменти ставаме свидетели на една неспирна борба на НАСА да измислят начин да си го приберат. Книгата е едновременно и драматична, и много забавна. Марк има страхотно чувство за хумор - не съм предполагал, че ще се хиля толкова много, четейки научна фантастика.
Признавам, че опитът ми с този жанр е толкова беден, че допускам това като причина да сипя суперлативи върху "Марсианецът". Струва ми се обаче, че дори и най-обективно да погледна, това е една стойностна книга. И да, вярно е, че възхвалява до болка експлоатирано в литературата социално явление - неугасващата човешка вяра, че за всеки живот си заслужава борба, независимо от цената.
Може би това ни прави толкова ценни като присъствие на Земята. Доброта и състрадателност. Желанието от време на време да се откъснем от прагматизма си и да излезем от сферата на логиката. Да се върнем в онези далечни години, когато хората са живели задружно и са пазили гърба си с цената на всичко. Когато финансовите разходи са били все още неизвестно понятие, а единствената ценност е бил самият живот. Крехък, податлив на много трагедии и случайности, но в тези редки мигове - запазен въпреки шансовете и очакванията.
Ето че приключи една от най-екшън поредиците, които съм чел досега. Доста шеметно действие, което за трите книги се забави съвсем за кратко и то, готвейки се за мощен скок напред. Да си призная обаче, темпото ми дойде малко в повече, защото за негова сметка пострадаха образите на главните герои. Нямаше възможност да станат истински, чувстващи хора с нормални взаимоотношения. Вместо това те изцяло обслужваха една адски заплетена история, която е истинската ценност в трилогията на Андерш де ла Моте.
Всичко започна изненадващо и доста обещаващо с "Играта". В нея бяха поставени основите на един полу-експериментален екшън жанр, написан на разговорен език и изпъстрен с жаргони, английски изрази и културни препратки към съвременното общество - обсебено от виртуалното общуване и електрониката във всевъзможните й форми.
После нивото спадна с "Тръпката", където действието беше по-развлачено от нужното. Андерш де ла Моте беше зациклил за малко и повтаряше едни и същи неща, които почти ме отказаха да чета докрай. Все пак си го имаше зрелищния финал, който е запазена марка на шведа - много обрати, измъквания на косъм, взривове и т.н. Всичко, което жанрът изисква.
В "Измамата" най-накрая беше намерен баланс между качественото задъхващо действие и даването на отговор на множество въпроси, които в един момент мислех, че ще останат потулени. Главният ни герой-неудачник Хенрик "HP" Петершон успява като за последно да се забърка в такава каша, че животът му ще е застрашен във всяка една минута. Този път и сестра му Ребека е въвлечена в огромната конспирация и ще има трудната задача да изпълнява служебните си (охранителски) задължения съвестно, като същевременно опита да спаси живота на брат си.
Екшънът е по-див от всякога! Преследвания с коли, гонки по влакове, магистрали, метро станции, улици, сгради, скелета на строежи, тунели... Където се сетите. Образът на двойния агент е добре прикрит и трудно може да бъде разконспириран преди края на книгата. Просто Де ла Моте не ни оставя свободна минута, в която да съберем две и две. Не ми се рови назад в трилогията, за да проверявам дали логически съвпадат всички детайли, които бяха разкрити в "Измамата", но не е и нужно.
Шведът е написал изпипана екшън поредица. А ако беше отделил малко повече внимание на хората в нея, тя имаше шанс да се превърне в истинска класика в жанра. Но въпреки тези пропуски, както и други дребни забележки, "Играта", "Тръпката" и "Измамата" са отлично леко четиво, с което да ти лети времето. Изненадите са почти на всяка страница, заговорите - също.
А най-хубавото е, че в един момент почваш да изпитваш отвращение към цялото технологично блато, в което с такава охота затъваме. В такива моменти ти иде да зарежеш всичко и с книга в ръка да се изолираш от света. Не лошо въздействие за една екшън поредица, нали?
Представете си една яка история за човек, който се оказва, че е получил мобилен номер, вече собственост на друг човек. Много по-популярен от него и с много по-вълнуващ живот от него. Не е трудно да предусетите нелепостите и комичността на ситуацията, нали? Недоразумения, нерви, тръпка от досега с новото. Един разказ, който не звучи никак зле сам по себе си. Сега ще усложним задачата. Представете си друга история - този път от името на въпросния човек, чийто номер е бил даден по погрешка. Заплита се интригата, нали? Това е нищо - в "Слава" на Даниел Келман са омесени цели 9 истории. И то толкова оригинално и готино, че се чудиш как може подобна идея да се побере в едва 140 страници.
Чак не мога да повярвам с каква топлина си спомням за "Измерването на света" от същия този Келман. Прочетох я преди повече от 5 години, но все още мисълта за нея ме кара да се усмихвам и да кимам, припомняйки си. Толкова хубаво обрисувана, майсторски сглобена и елегантно изпълнена творба не бях чел от доста време. И това фино чувство за хумор, което чак съм се чудил с каква лекота е изпълнено. Много харесвам Даниел Келман! Харесва ми това, че въпреки оригиналността си, не звучи претенциозно и грандомански. Напротив - и двете му книги се четат леко и носят нещо много развлекателно и стойностно.
Келман владее едно от най-ценните (за мен) качества, които авторът трябва да притежава. Умелост в използването на детайлите. Обяснявам. Не е нужно те да са двайсет хиляди и да знаем, че героят използва светло-розова четка за зъби, а това всъщност по никакъв начин да не помага за образността на историята. Разбирате ли? Можеш да споменеш един навик, една характерност, едно любимо занимание, но това да се окаже ключово по-нататък в книгата. Обичам подобни авторови закачки и като читател те много ме забавляват.
Интересен е форматът на "Слава". Роман, изграден от разкази. 9 разказа, в които само привидно героите са самостоятелни. В даден момент задължително ще се появи някаква думичка, дребна случка или мисъл, които ще направят връзка с предходен разказ и същевременно ще накарат читателя да продължи нататък и на свой ред да открие закономерността в поредната история. Много сложно го написах, а всъщност това, което искам да споделя, е съвсем просто: Даниел Келман пише прекрасно, забавно и без да претрупва романа си с излишества. Стегната и приятна книга с разкази. Пардон - роман. Приятно четене!
След като в "Убийството на художника" навлязохме за първи път в селцето Трите Бора и се насладихме на уютната му красота, топлина и зеленина, няколко месеца по-късно инспектор Гамаш се завръща в навечерието на Коледните празници, когато е толкова студено, че струята от пожарникарски маркуч може да замръзне във въздуха. Представете си. Не е идеалното време да обикаляш от къща в къща, разследвайки убийство, но се налага. О, и убийствата са дори две.
"Убийствено студена" ни среща с основните герои от първата книга, но и представя няколко нови и любопитни за изследване образи. Като например Робер Лемио - младият стажант в отдел "Убийства", който е поверен на майстора в човешките взаимоотношения - Арман Гамаш. Или злобната дизайнерка Си Си дьо Поатие, адски озверена към цялото човечество и навярно мразеща дори себе си. Или Кри - пълничката й дъщеря, получила от майка си толкова пренебрежение, омраза и обиди, че е невъзможно да се предвиди дали някога ще се възстанови.
Две са нещата, които Луиз Пени прави най-впечатляващо и заради които не вярвам скоро да ми омръзне поредицата за Арман Гамаш. Първото е умението й да нахвърля с няколко думи такива убедителни щрихи за обстановката и атмосферата, че от там нататък да нямаш проблем с потапянето в съответната среда. Така ясно успявам да си представя брезовата цепеница в огъня, препечените филийки, намазани с разтапящо се масло и пресните кроасани в панера, че забравям парниковия ефект, настанил се трайно в неклиматизираната ми стая. Става ми приятно хладно и дори леко се сгушвам, за да се стопля. Разбира се тази илюзия не издържа дълго, но въпреки това усещането е показателно за майсторството на канадката.
Второто го споменах още когато писах за дебютната й книга. Изграждането на образите на действащите лица. Всеки жител на това малко канадско селце има лична история, страхове, срам, затулени спомени и взаимоотношения с околните. Нормално, всички хора сме така. Историите им са разказани от Луиз Пени внимателно, обмислено и с любов. Признавам, че се заразих и усещам как героите ми стават все по-мили и срещите с тях ме радват. Все едно научавам клюки от селото, което никога не съм имал.
За криминалната страна на романа ще кажа само, че историята беше достатъчно добре разказана, за да не се усетя до самия край кой кого и защо. В заключителните моменти си дадох сметка, че ако бях по-внимателен, можеше и да предскажа какво ще се случи, но не успях. Не ми е било и цел де. И все пак - този кръг беше спечелен от Луиз Пени.
Хареса ми превода на Марин Загорчев, който е имал нелеката задача да открие нюанси в думите, използвани от хората в различни възрасти. Справил се е успешно и дори ми се струва, че е успял да хване някои типични изрази за героите, които в последствие стават част от амплоато им. Освен това превода на френските реплики и допълнителните бележки само усилиха удоволствието от четенето. Чудесна е и корицата, дело на Радослав Донев, който сякаш си е поставил за цел да превърне романите за инспектор Гамаш в най-красиво изглеждащата поредица. Нямам нищо против.
Нищо не ме подразни в "Убийствено студена". Харесах книгата не по-малко от първата. Много ми допада стила на Луиз Пени, харесвам селцето Трите Бора (да, искам да живея там, поне докато асфалтът тук спре да се разтапя от жегите!), обичам героите. Всички предпоставки за дълголетие на една чудесна криминална поредица.
