Wednesday, 28 February 2007

...и Ний сме дали нещо на света...

...
Ден слънчев беше, но не и за мойта душа,

торнадо от мисли мъгливи ме бе завъртяло.
Изгубена бях, искаше ми се да крещя
и всичко красиво и нужно бе избледняло.

Тежката пръст на тъгата щеше да ме покрие,
когато от блестящ слънчев лъч той се роди,
ръка не протегна сълзите ми да изтрие,
не говореше, не опитваше да ме утеши.

Тихо стоеше, а в очите усмивката грее,
усещах, че чува моята тайна тъга,
нервно крещях за приятели и трагично се смеех,
а предатели той знаеше, че се крият зад всичко това.

И ето, мъглата разсея се, цветовете отново видях,
небето синееше, птици кръжаха и се смееха,
и аз се усмихнах и много важно нещо разбрах -
това, което всички от мене старателно криеха.

И днес щом сама съм и целият свят е помръкнал,
когато си казвам "не, не мога да продължа",
той винаги с мен е, от мрака милион пъти ме е измъквал,
затова го обичам, той е моята сродна душа.
(София, март, 2007г.)

...
В мига, в който те видях,
светът се завъртя
и момче прекрасно
с очите си съзрях.
С ръка в джоба
винаги седеше
и потръпваше неловко
щом кракът му се подкосеше.
Докосна ли го нежно
и двата му крака потръпваха,
а ръцете в джобовете потръпваха.

МЕЧТА
Елегантно на дивана лежи
и топка в ръцете държи,
в очите тревога сияе-
съдбата опитва да разгадае.
Чувствата у него се борят,
доброто и злото спорят,
тревога на челото почуква
и веждите в триъгълник заключва.
Защо, мили мой, толкова тъжен изглеждаш?
Защо, радост моя, поглед умислено свеждаш?
Морето ли ти е много дълбоко
или небето твърде високо?
Аз знам, че ще дойде деня,
широко ще разпериш крила!
Не като жалък градски врабец,
а като свободен планински орел.

ВИНАГИ
Когато ставам рано,
когато будя се в нощта,
когато първи глътки чай отпивам,
когато разхождам се в дъжда,
когато него аз прегръщам,
всъщност теб държа
и към тебе тича мисълта.
Когато говориш
тъй близо ми се струваш,
а така далеч те чувства моето сърце.
И не искам аз да знам
кого си галил със своите ръце.
Мрази ме, убий ме,
само ме спаси от
мислите за теб,
защото няма как да спра
копнежа си по теб.

(София, Хаджи Димитър)
(23-27 февруари, 2007г.)

No comments:

Post a Comment