Monday, 12 February 2007

Какво е селото без Албена?

Не знам дали огромното любопитство и нетърпение, с които очаквах тази постановка, не вдигнаха прекалено високо летвата на очакванията ми. Може и така да е. Сигурно "вина" има и това, че съм станал доста критичен напоследък. Не отричам. А вероятно разбиранията ми за театъра са все още неузрели. И понеже съм напълно убеден в последното, ще зарежа "разумния прочит" на нещата и ще се обърна към една вечновалидна величина- чувствата и настроенията.
Не излязох особено развълнуван от залата. Просто "Албена" не успя да ме докосне. Липсваше тази тръпка, която толкова много други представления щедро ми доставиха: "Пеперудите са свободни" (изключително емоционално), "Хора с куфари" (будещ куп размисли), "Любов на глътки" и "Глупаци" (чудесно забавление), прекрасната "Боряна" и, разбира се, великите "Хъшове"... Какво излиза? Че (като изключим "Хъшове") въобще не е задължително да има някаква мащабност, за да се достигне до сърцата на хората. Или греша? Мисля си, че театърът по принцип трябва да търси допир до много по-дълбоки чувства у човека, вместо да го кара да се възхищава само на въртяща се сцена, плъзгащи се платформи или някакво огромно кръгло недоразумение...
Не искам да бъда разбран погрешно, затова веднага ще отбележа, че има много неща в тази постановка, които ми харесаха. На първо място Никола Чиприянов беше блестящ, за мен той бе номер 1. Любо игра традиционно силно. Венци направи всичко възможно ролята му да изглежда нормално. Кадри имаше доста моменти, в които много ми допадна (Коки беше много зле, няма въобще да го споменавам). Плавно съзнанието ми преминава към женските образи и... замръзва. Съвсем откровено мисля, че Силвия се чувстваше некомфортно в кожата на Албена. А отначало бе така плаха, че репликите й ми звучаха като заучени. После наистина се стегна и се раздаде колкото може. Почвам да си мисля дали наистина една гостуваща актриса нямаше да... (извинявай, Ден, говорили сме за това). Ралица се появи едва за пет минути на сцената и със сигурност ще я запомня. Това май е показателно за другите женски образи в пиесата.
Цялостното ми впечатление е, че повечето актьори се не харесваха героите си и играеха с нежелание. Това се усеща. На моменти ми изглеждаха така: "Правя се на обезглавено пиле, защото шефът ми каза" или "Не искам, ама трябва да "ку-ку-мяукам". Май от този смотан директор започва всичко. Сигурен съм, че един Сашо Беровски например би се справил по блестящ начин текста и средствата, с които мистър Панев е разполагал. Освен това познава по-добре актьорите и знае какво може да иска от тях. И тогава, уверявам ви, червеното кълбо въобще нямаше да се появи на сцената...
Но това е само мое мнение, разбира се. А какво ли разбирам аз... Просто гладът ми за качествен и вълнуващ театър не бе заситен. Жалко.

P.S. Докато пишех тук тези редове, внезапно осъзнах, че не съм толкова черноглед, колкото си мислех! Има наистина много неща, които ми харесват и успяват да ме развълнуват, разтреперат и в последствие останат задълго в съзнанието ми. Гореспоменатите пиеси са само част от тях. Филмите, които съм описал тук - също.А и приятелството ми дава толкова много...

No comments:

Post a Comment