Като спряхме за почивка, пулсът ми отброяваше 120. Сносно. В следващите 15 минути сигурно скочи наполовина.
- Имам чувството, че вървя по стена.
Много стръмно!! Преди да заобираме дивите малинки, се заогледахме. Понеже знаех, че няма да мога да го опиша с думи, снимахме.
- По-нагоре все по-красиво става.
Е,да.
- Нека да оставим малини и за хората след нас.
- Добре.
Слънцето грееше егоистично жарко. Последни десет минути изпитание. Пътечката свърши рязко и хижата добродушно се издигна пред нас...
Спирам да пиша и отивам да се наслаждавам. Брб.
6. август 2010г.
No comments:
Post a Comment