Струва ли си да издирваш "Лакомството"?

Първата книга, която прочетох през настоящата година, беше "Елегантността на таралежа". Едва ли ще изненадам някого, като призная, че първо бях очарован, а впоследствие - безкомпромисно спечелен - от разкошния стил на Мюриел Барбери. Завладя ме нежността, с която беше разказана историята. И понеже сме свикнали да мислим, че не заслужаваме нещо хубаво да ни се случва твърде често, дори през ум не ми минаваше, че скоро може да се появи нова книга на мароканката. Но това се случи. И тук някъде се появи Христо Блажев с почти разгромяващото си ревю в Книголандия. 

Това не ме отказа, разбира се, и 150 странички по-късно разочарование и недоволство в мен няма. Да, в основата на историята действително лежи предстоящата смърт на кулинарния критик, познат ни от "Елегантността на таралежа" именно с кончината си. И наистина са налице просторни кулинарни наслади, описани разточително от Мюриел Барбери. Но да ограничим "Лакомството" само до тези му качества и почти да го наречем "кулинарна" книга, определям като голям грешка.

В основата на този роман всъщност са неколцина човеци, обединени от присъствието на Критика в живота им. Обсебен от манията и таланта си да усеща огромни вкусови симфонии в наглед невзрачна хапка или глътка, той развива и друго (не особено желано) качество - да наранява. Съпруга, деца, внуци, любовници и случайни непознати - множество жертви на една осъзната грубост и студенина. Точно през техния поглед Мюриел Барбери представя ретроспекцията на един отиващ си живот. Разкази, които звучат или като възпоминание, или като обвинение, или като открит яд.

Една мания е в състояние да се впие в теб като паразит и да нараства, докато накрая не те унищожи. Тогава в края на пътя въпросът "Дали усилието си е струвало?" остава отворен за интерпретации. Нима е възможно човек да се чувства истински удовлетворен от това, което върши или не върши? Не съществува ли у нас умение винаги да искаме повече? Да търсим още една емоция, още един вкус, още един спомен. И има ли време да осъзнаем ценното в живота ни, преди да се втурнем на лов за нещо ново?

Мюриел Барбери опитва едновременно и да пита, и да дири отговори. Героите й правят същото. Критикът прави същото. В копнеж по един забравен в миналото вкус той до последния си дъх ще търси начин да възвърне вътрешната си хармония. И няма значение, че започва диренето прекалено късно. Важно е осъзнатото желание да иска прошка. Предимно от себе си.