Когато си в беда, губиш възможността реално да преценяваш нещата. Губиш смелост, губиш увереност. Решението в повечето случаи е очевидно. Просто трябва да има някой, който да ти го покаже. Нима ако тя не бе побягнала надолу по стълбите, аз щях да осъзная, че не ни пазят толкова строго и че спасението е така близо? Посочи ми пътя и аз мигновено взех решението си. Другите останаха. Вече се бяха примирили. Но не и ние. Винаги трябва да търсиш изхода! Дори когато около теб има само дървета, храсти и хора, опитващи се да те спрат. Те го правят, защото се страхуват. Боят се да потърсят различното, да рискуват. Завиждат. Робството... Каква по-добра метафора за състоянието, в което са те? Поробени от идеи, в които вярват по навик, по принуда или поради заблуда. Вярно е, те са в сравнителна безопасност, но пък губят нещо по-важно - шанса да се променят. Да се развият и да се почувстват свободни. Живи. Няма гаранция, че ако рискуваш, със сигурност ще успееш. Дори е много вероятно да не се получи това, към което се стремиш. Е, и? Най-голямата грешка, която човек може да направи, е да затвори съзнанието си. В мига, в който вземе подобно решение, животът му е приключил. Всичко, което остава, е рутина, еднообразие и инерция.
П.П.Този път това не е лично послание.
No comments:
Post a Comment